# ПЕТЪКЪТ — ДЕНЯТ, В КОЙТО БЪЛГАРИНЪТ СТАВА СВОБОДЕН, А ЧЕРНИЯТ ДРОБ ЗАПОЧВА ДА ПИШЕ ЗАВЕЩАНИЕ
Петъкът е особен ден. Не просто ден от седмицата, а национален празник на човешката надежда, трудовото лицемерие и преждевременното мислено сервиране на свински вратни пържоли.
Още в понеделник българинът влиза в работата с физиономията на човек, който е разбрал, че животът му е бил разменен срещу ваучери за храна и възможност да ползва служебния принтер. Във вторник вече не говори много. В сряда започва да гледа през прозореца с поглед на затворник, който е забелязал, че оградата е от тел, а отвън има скара. В четвъртък е в състояние да подпише капитулацията на Япония, стига да му обещаят, че петъкът ще бъде почивен.
Но петък…
Петъкът е друго измерение.
В петък човекът не отива на работа. Той физически присъства на работното място, докато душата му вече е седнала в кръчмата, поръчала е шопска салата и се чуди дали да започне с ракия, или да не обижда организма с такива леки напитки.
В 8:03 сутринта българинът влиза в офиса и казва:
— Добро утро!
Това е първата му лъжа за деня.
Втората е към началника:
— Днес ще свършим доста работа.
Третата е към колегата:
— Само да си изпия кафето и почвам.
В 9:40 вече е проверил прогнозата за времето, цената на доматите, три обяви за употребявани автомобили и дали кръчмата до тях има шкембе чорба. В 10:15 е изпратил на жена си съобщение: „Какво ще ядем довечера?“
Не защото го интересува семейната логистика. А защото трябва да знае дали да си пази място в стомаха.
В 11:00 започва да ходи до тоалетната по-често. Не от физиологична необходимост, а защото пътят покрай изхода му дава психологическа близост с бъдещата свобода.
В 12:30 обядва нещо леко. Една супа, малко салата, парче хляб. Човекът се подготвя. Не може да влезе в петъчната вечер като аматьор. Това е все едно да изпратиш войник на фронта с лъжица за оръжие.
В 14:00 вече е започнал да говори с колегите си в бъдеще време:
— Като си тръгнем след малко…
Началникът го поглежда.
— Работният ден свършва в пет.
— Да, разбира се — казва българинът с уважението на човек, който би спазил и Женевската конвенция, ако не му пречеше да излезе в 15:47.
В 15:30 настъпва голямото преселение на народите. Един си прибира чашата. Друг затваря лаптопа. Трети започва да обяснява, че има спешна работа навън. Каква работа? Не е ясно. Вероятно трябва да спаси човечеството от липсата на кебапчета.
И в един момент той е свободен.
Вратата се затваря зад гърба му. Слънцето свети по-ярко. Въздухът мирише на живот. Птиците пеят. А някъде в далечината се чува звукът на нож, който реже домат върху дървена дъска.
Българинът е у дома.
Сменя дрехите. Облича анцуга. Този анцуг не е просто облекло. Това е церемониална одежда, предавана от поколение на поколение. В него баща му е гледал мачове, дядо му е поправял бойлера, а прадядо му вероятно е подписал Санстефанския мирен договор, ако съдим по еластичността на коленете.
Следва подготовката на масата.
Шопска салата. Сирене. Маслини. Луканка. Кисели краставички. Нещо печено. Нещо пържено. Нещо, което никой не помни кой го е донесъл, но всички го ядат, защото на петък не се задават излишни въпроси.
Ракията се появява на масата с достолепието на държавен глава.
— Само по една за апетит — казва домакинът.
Това е най-опасното изречение в българския език.
Никога в историята на човечеството не е имало човек, който да изпие само една ракия за апетит и след това да стане, да измие чиниите и да си легне в 21:30 с мисълта, че утре ще прави йога.
Никога!
Това е мит, измислен от хора, които продават бадемово мляко.
След първата ракия българинът започва да обяснява как трябва да се управлява държавата. След втората вече има готов икономически план, три решения за демографската криза и идея как да се оправи футболът. След третата може да разреши конфликта в Близкия изток, но първо трябва да се обади на един приятел, който разбира от геополитика, защото е бил веднъж в Солун.
А храната не спира.
— Хапни си, бе, човек!
— Не мога повече.
— Как не можеш? Ти нищо не си ял!
Това е моментът, в който българинът научава, че личните му усещания нямат никаква юридическа стойност пред човек с вилица и тавичка мусака.
Тук няма гладни. Има само хора, които още не са разбрали какво количество храна могат да поберат, ако някой ги обича достатъчно силно.
Някъде към 20:30 на масата вече се обсъждат важните въпроси на съвремието.
Защо бензинът е скъп. Защо младите бягат в чужбина. Защо съседът си е купил нова кола. Защо едно време доматите са имали вкус, а сега имат самочувствието на краставици. И защо, по дяволите, никой не прави хубави кюфтета като на бай Тошо от долната улица.
Бай Тошо от долната улица е починал през 2014 година, но неговите кюфтета продължават да бъдат мерна единица за кулинарно съвършенство.
После идва голямата философия:
— Братче, животът е един!
Казва го човек, който преди два часа е обяснил, че трябва да намали солта, захарта, тестото и алкохола, защото вече не е на двайсет.
Но животът е един. А суджукът няма да се изяде сам.
И тук е голямата тайна на българския петък. Ние не обичаме просто да си почиваме. Ние обичаме да усещаме, че времето най-после е наше. Че никой не ни звъни за таблица в Excel. Че няма да обясняваме защо принтерът пак не работи. Че можем да седнем с близките си, да се посмеем, да си кажем глупостите и за няколко часа да забравим, че животът понякога прилича на кредит с плаваща лихва.
И затова петъкът е велик.
Не защото в събота няма работа. Не защото в неделя няма сметки. А защото в петък следобед българинът за малко си връща усещането, че не е просто служител с парола за компютъра, а жив човек с душа, апетит и известни съмнения относно количеството ракия в бутилката.
Разбира се, събота сутринта ще се събуди с пресъхнала уста, ще погледне масата, ще види три маслини, половин филия хляб и някаква мистериозна купа, която никой не помни да е слагал в хладилника.
Ще се закълне, че повече никога няма да прави така.
Ще пие две чаши вода, ще изяде една баничка и ще заяви:
— Тая вечер не пия!
След което в 18:42 ще получи съобщение:
„Къде си, бе? Запазихме маса.“
И човекът ще въздъхне тежко.
Ще погледне към небето.
Ще се сети за обещанията си.
Ще си обуе анцуга.
Защото някои неща са по-силни от волята, медицината и предупрежденията на кардиолога.
А именно:
**Петък е, братче.**
И някъде в България една скара вече работи на максимални обороти, една ракия се охлажда в камерата, а един мъж обяснява на жена си, че този път наистина ще хапне само малко.
В същото време жена му вади от фурната тава с месо за осем души.
Защото тя го познава.
Тя знае, че той не е гладен.
Той просто е българин.
А това, както знаем, е състояние, което медицината все още отказва да класифицира.
**Хубав петък, народе! И помнете: работата не е заек да избяга. Но ако не избягате вие навреме от нея, може да изпуснете първата ракия. А това вече е национална трагедия.**
Автор: И. Бъ.