Неделя е.
На 36 години съм и вече съм на възраст, в която неделята не започва с въпроса „Къде ще ходим?“, а с „Имаме ли хляб?“.
Това е един от онези дни, в които нищо не се случва. Ставам, отивам до кухнята, отварям хладилника, гледам вътре. Хладилникът ме гледа обратно. Затварям го. След пет минути пак го отварям. Не знам какво очаквам да се е променило. Може би междувременно да е дошъл един стек пържоли и да е оставил бележка: „Брат, закъсняхме, ама сме тука.“
Няма. Има половин домат.
Неделя.
Излизам на терасата. Няма никой. Само един човек някъде в далечината реже нещо с ъглошлайф. Това ме кара да се замисля. Всеки ден, всеки час, всяка минута някой някъде реже нещо с ъглошлайф. И това щеше да е много ценна за мен информация, ако аз бях измислил ъглошлайфа. Но не съм. Затова просто си стоя и слушам.
След известно време решавам да свърша нещо полезно. Прибирам една чаша. Това е. Вече имам чувството, че съм човек с посока.
После сядам.
Телефонът е в ръката ми. Поглеждам го. Няма нищо. Пак го поглеждам. Пак няма нищо. Отварям Facebook. Там поне има хора, които се карат за политика, футбол и цената на доматите, което е достатъчно близо до цивилизацията.
Затварям Facebook. Отварям TikTok. Там някакъв човек твърди, че е превърнал 100 долара в 7000 за три часа. Гледам го. Гледам си банковата сметка. Гледам пак него. И стигам до извода, че единственият финансов инструмент, който аз съм успял да превърна от 100 в 7000, е времето.
Седя. Минава час.
Нищо.
В неделя времето има особен характер. През седмицата един час минава за пет минути. В неделя пет минути минават за един час.
В 14:30 вече имам чувството, че съм живял три живота, а е още следобед.
Започвам да мисля дали да не свърша нещо. После решавам да не бързам. Все пак е неделя. Неделята е единственият ден, в който човек може да не прави нищо и това да изглежда като план.
И така си минава денят. Без приключения. Без драми. Без велики решения. Само аз, диванът, телефонът и половин домат, който вече започвам да уважавам.
На 36 години човек разбира едно много важно нещо: младостта е да се чудиш какво ще правиш довечера. На 36 е да се чудиш дали да пуснеш пералнята сега или утре.
И точно когато реших, че денят окончателно е приключил, от съседния блок се чу ъглошлайф.
Спрях.
Заслушах се.
Режеше.
Някъде някой режеше нещо. И в този момент ме осени. Може би това е животът. Не знаеш какво режат. Не знаеш защо го режат. Не знаеш дали изобщо е трябвало да бъде рязано. Но някой го реже. И продължава.
Замислих се за човешкото съществуване. За времето. За семейството. За любовта. За смисъла. За това защо сме тук.
И точно когато стигнах до най-дълбокото философско заключение в живота си, хладилникът избръмча.
Отворих го.
Половин домат.
Погледнах домата.
Домата ме погледна.
И тогава разбрах всичко.
Той не беше половин домат.
Това беше карта.
Карта към нещо.
Взех го. Обърнах го. Нищо. Пак го обърнах. Пак нищо.
Но вече беше късно.
Защото в този момент от хола се чу глас:
„Тате, защо държиш домата на обратно?“
Не знаех какво да отговоря.
Затова казах истината:
„Не знам. Но мисля, че Уганда е замесена.“
И точно тогава ъглошлайфът отвън спря.
Настъпи тишина.
Телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах.
От другата страна някой каза:
„Това е последното предупреждение. Знаем за домата.“
Затворих.
Стоях неподвижно.
Погледнах домата.
Домата вече не беше в ръката ми.
Беше на масата.
Не знам как.
И върху него с химикал беше написано:
**„ПОНЕДЕЛНИК — 06:30.“**
Тогава разбрах.
Неделята не беше скучна.
**Аз просто още не бях получил задачата.**
Автор: И.Бъ.