Понеделникът е особен ден. Не защото е първият ден от седмицата, а защото в понеделник човек разбира, че неделята е била измама. В неделя си казваш „утре ще стана рано“, което е едно от най-големите художествени произведения, създавани някога от човешкия мозък. После идва понеделникът. Алармата звъни в 6:30, а ти я гледаш така, сякаш лично тя е взела решение да те предаде. Ставаш. Или по-точно — преместваш тялото си на вертикална позиция, което технически не е същото като ставане. Кафето не помага. Второто кафе също. На третото вече започваш да подозираш, че не ти трябва кофеин, а нов живот. Обличаш се, излизаш и още на вратата разбираш, че светът е прекалено шумен за човек, който преди осем минути е бил хоризонтален. Коли, хора, кучета, автобуси — всички се движат с някаква необяснима увереност, сякаш знаят къде отиват. Само ти не знаеш. Ти отиваш на работа, но душата ти е останала в неделя следобед, на дивана, до една празна чаша и половин пакет солети. В офиса някой казва „Добро утро!“ и това е вече прекалено лично. Какво му е доброто? Къде точно го видя? Навън е понеделник, вътре е понеделник, а някъде дълбоко в теб е сряда, 1998 година. Към десет часа започваш да се съвземаш. Към единайсет вече можеш да разговаряш с хора. Към дванайсет започваш да правиш планове за вечерта, което е смело, защото до пет часа ще си променил мнението си поне четири пъти. И така минава понеделникът — бавно, тежко и с достойнството на мокър чувал с картофи. Но най-странното е друго. В края на деня се прибираш, събуваш обувките, сядаш и си казваш: „Е, мина.“ И тогава календарът те поглежда право в очите и казва: „Утре е вторник.“ И в този момент разбираш, че понеделникът не е най-тегавият ден от седмицата. Понеделникът е просто портиера. Истинската гадост е, че седмицата изобщо не е започнала да свършва.
Автор: И.Бъ.