Има хора, които ходят на работа, за да работят.
Има хора, които ходят на работа, за да получават заплата.
А има и една специална категория българи, които ходят на работа, за да чакат да стане време да си тръгнат.
Те не са мързеливи.
Те просто са професионалисти в управлението на личната си енергия.
Защо да се изморяваш в 9:00, като можеш да се измориш от скука още в 8:15?
Запознайте се с Пешо — старши специалист по присъствие, младши експерт по продуктивност и неофициален председател на комисията по ранно прибиране.
## 08:00 ч. — Началото на страданието
Будилникът звъни.
Пешо отваря едното око и поглежда тавана с изражението на човек, който току-що е научил, че трябва да плаща данъци до края на живота си.
— Пак ли, бе, Господи?
Вчера беше на работа.
Онзи ден също.
Миналата седмица — пет пъти!
Кога ще приключи това безумие?
Той става, облича се и потегля към офиса. По пътя си купува кафе за три евро, защото трябва да има поне едно удоволствие в живота.
В 7:58 влиза в сградата.
В 8:00 включва компютъра.
В 8:01 вече е уморен.
Не от работа.
От мисълта за работата.
## 09:00 ч. — Операция „Първо кафето“
Компютърът е включен. Имейлът е отворен. На екрана има 37 непрочетени съобщения.
Пешо ги поглежда.
Те го поглеждат.
— Няма да се хвърлям през глава — казва си той. — Трябва да се организирам.
Организацията започва с кафе №2.
Следва проверка на новините.
После Facebook.
После един кратък разговор с колегата Гошо:
— Какво става, брат?
— Нищо особено. Ти?
— И при мен нищо.
Това е най-продуктивният разговор за деня.
В 9:37 Пешо най-накрая отваря първия имейл.
Темата е: „Спешно!!!“
Той го прочита, въздъхва и го маркира като непрочетен.
Някои задачи изискват време да бъдат осмислени.
Особено ако не ти се занимава с тях.
## 10:30 ч. — Кризата с принтера
В офиса има принтер.
Той е стар, шумен и капризен. Работи само когато няма никой наоколо и отказва да печата, когато наистина бързаш.
Тази сутрин отказва да разпечата документ от три страници.
Пешо става.
Гошо става.
Мария от счетоводството също става.
След пет минути около принтера има събрание с повече участници, отколкото на последното оперативно заседание.
— Дай да го изключим и включим — предлага Гошо.
— Не, бе, така ще му загубим настройките — отговаря Пешо с увереността на системен администратор, който не знае къде се намира бутонът за захранване.
Мария отваря капака.
Гошо дърпа хартията.
Пешо натиска Cancel седем пъти.
Принтерът издава звук, наподобяващ предсмъртен хрип на метален динозавър.
Документът излиза.
Всички се споглеждат.
— Ей, оправихме го! — казва Пешо.
Тримата се връщат на бюрата си с усещането, че са предотвратили национална катастрофа.
Работата по същество още не е започнала.
Но вече е почти обяд.
## 12:00 ч. — Обедната почивка, или малкият петък
Обядът в България не е просто хранене.
Той е стратегическа операция.
Пешо затваря лаптопа в 11:58.
— Отиваме ли?
— Рано е още — казва Гошо.
— Как рано, бе? Ще има опашка!
Двамата излизат, без да чакат отговор от никого.
В ресторанта Пешо поръчва супа, основно и десерт.
— Нали щеше да ядеш по-леко? — пита Гошо.
— Брат, не мога да работя гладен.
Това е основен принцип на офисната философия: човек не може да работи гладен, не може да работи сит и не може да работи, ако кафето му е изстинало.
След обяда следва кратка разходка.
После кафе.
После още пет минути разговор за цените на горивата.
В 13:42 двамата се връщат в офиса.
Пешо сяда на стола.
Отваря компютъра.
Поглежда часовника.
— Ужас. Още три часа!
## 14:00 ч. — Голямата симулация
Следобедът е най-трудната част.
Трябва да изглеждаш зает, без да вършиш нищо, което би могло да те измори.
Пешо е усъвършенствал тази техника до съвършенство.
На екрана му има отворена електронна таблица.
Той гледа числата с напрегнато изражение.
Минава шефът.
— Пешо, как върви?
Пешо не вдига поглед.
— Работим по въпроса.
Това изречение е толкова универсално, че може да се използва за всичко — от годишния отчет до построяването на космическа станция.
— Ще стане ли до края на деня?
Пешо прави кратка пауза.
— Зависи от входящите данни.
Шефът кимва и продължава.
Пешо въздъхва облекчено.
Той не знае какво са входящите данни.
Но знае, че току-що е спечелил поне час.
В 14:17 отваря нов раздел в браузъра.
В 14:19 проверява дали има нови видеа.
В 14:26 изпраща имейл с текст:
„Здравейте, колеги,
Във връзка с горното и след направена проверка ще се върнем с обратна връзка при първа възможност.“
Нищо не е проверил.
Няма и обратна връзка.
Но имейлът изглежда професионално.
## 15:30 ч. — Предтръгвачна треска
Пешо започва да поглежда часовника през две минути.
15:31.
15:33.
15:34.
В 15:40 вече прибира някои неща в раницата.
В 15:45 отваря календара, за да провери дали случайно няма среща в 16:00.
Няма.
Слава Богу.
В 15:50 затваря ненужните прозорци.
В 15:55 отива до тоалетната.
Това не е физиологична необходимост.
Това е логистична подготовка.
В 15:58 слага якето на облегалката на стола, за да му е по-лесно.
В 16:00 шефът изпраща съобщение:
„Колеги, моля всички да останат за кратък разговор.“
Пешо замръзва.
Думата „кратък“ в корпоративната среда е по-страшна от „зависи“ в автосервиз.
Тя може да означава пет минути.
Може да означава два часа.
Може да означава, че ще трябва да попълвате таблица, която никой никога няма да отвори.
Пешо поглежда небето през прозореца.
— Не може така, брат. И аз съм човек.
## 16:30 ч. — Извънредна ситуация
Срещата започва.
Шефът говори за цели, приоритети, ефективност и синергия.
Пешо чува само отделни думи.
Мислено вече е в колата.
Представя си как влиза вкъщи, събува обувките и сяда на дивана.
Може би ще си направи сандвич.
Може би ще гледа телевизия.
Може би ще лежи и няма да мисли за нищо.
Това е неговата истинска професионална мечта: работа, която приключва навреме, и живот, който започва след нея.
В 16:47 срещата приключва.
— Благодаря на всички! Утре продължаваме — казва шефът.
Пешо не чака повторение.
Изключва компютъра, грабва раницата и изчезва от офиса с ловкостта на човек, който току-що е чул, че раздават безплатни банички.
В 16:59 е пред вратата.
В 17:00 е навън.
В 17:01 вече не помни паролата си за служебния компютър.
## 17:30 ч. — Свободата има вкус на пържени картофи
Пешо се прибира.
Жена му го пита:
— Как мина денят?
Той оставя раницата и се отпуска на дивана.
— Ужасно. Цял ден работа. Главата ми ще се пръсне.
— Какво правихте?
Пешо се замисля.
Днес е пил три кафета, обсъждал е принтер, обядвал е час и половина и е изпратил два имейла.
Но това не звучи достатъчно драматично.
— Много неща, ма. Не можеш да си представиш!
Жена му кимва.
Тя знае, че утре историята ще бъде същата.
А Пешо вече е отворил телефона си и е започнал да гледа обяви за работа.
„Гъвкаво работно време.“
„Спокойна работна среда.“
„Отлично възнаграждение.“
„Мотивиран екип.“
Пешо се усмихва.
Може би най-накрая е намерил мечтаната работа.
На следващия ден отново става в 7:00, влиза в офиса в 8:00 и започва да чака да стане 17:00.
Защото мечтите са хубаво нещо.
Но заплатата идва веднъж месечно.
## Моралът на историята
Работата не е страшна.
Страшно е да прекараш осем часа на място, където трябва да изглеждаш зает, дори когато няма какво да правиш, и да се преструваш, че всяко събрание е жизненоважно за бъдещето на човечеството.
Има хора, които работят, за да живеят.
Има хора, които живеят, за да работят.
А има и Пешо.
Той просто иска да си свърши задачите, да получи заплатата си и да се прибере навреме, преди шефът да измисли нова „спешна инициатива“.
Защото животът е кратък.
Кафето е скъпо.
Принтерът е развален.
А утре пак е работен ден.
**klati.me — осем часа присъствие, три часа работа и една вечна надежда за петък.**
Автор: И. Бъ.