Обядвам в едно заведение в Ловеч. Срещу мен семейство с две деца. Майката бременна с трето. Таткото с пръстен на VW, видимо обича колата си повече от жена си. Сядат. След около 4 минути гробно мълчание майката става и повежда едното дете към бюфета. Таткото остава сам с другото и моментално започва да му обяснява как майка му е каква ли не, как този обяд бил нейна идея, не негова, и общо взето колко му е съсипала живота.
След малко смяна на караула.
Таткото става, майката остава с другото дете и започва същото. Обяснява какъв е бащата, как никога не би ги завел в такъв ресторант и явно решава, че първият учебен ден, е идеалният момент детето да разбере защо мама мрази тати.
Седя, ям и се чудя…
Що се мразят толкова тези хора? Ако вече не могат да се гледат, защо използват собствените си деца като публика и посредници в омразата си? А най-абсурдното е, че са на път да имат и трето. Но дано някой ден тези двамата разберат, че децата не са нито психолози, нито адвокати, нито съдии в брака им. Те са просто деца. А днес им е първият учебен ден.
Продължавам по централната улица на Ловеч.
Навсякъде деца, цветя, родители, учители. Доста от учениците са с униформите на училищата си. Хубаво е някак. Празнично.
Само че не това ми прави най-силно впечатление, a каките от горните класове. Поли толкова къси, че самите момичета през три крачки срамежливо ги подръпват надолу. Деколтета, които през следващите три крачки притеснено придърпват нагоре.
Пак се чудя:
Що така бе, скъпи родители? Не ги ли видяхте как излязоха от вкъщи? Не говоря да ги обличате в чували. Не говоря да им забранявате да бъдат момичета, да са красиви, модерни или да имат собствен стил. Но все пак отиват на училище. Ако собственото ти дете се чувства неудобно в дрехите си дотолкова, че постоянно да прикрива едното и дърпа другото, може би точно сутринта преди да излезе е моментът родителят да каже: „Я се погледни още веднъж.“
15 септември.
Автор: Харалампи Бигдиков